Защо си мислиш, че никой не те обича, когато самият ти си любов? Загубено глупаче по пътя на осъзнаването, красива снимка на реланото ти Аз, подготовка за собственият ти божествен спектакъл...

Когато гледаш нейните очи нима не виждаш себе си? Нима е различно бялото от черното, любовта от омразата? Абстракцията прави противоположностите неделими цялости и единствената константа е разбирането на същността, усещането на същността, преживяването й, обяснимо едва след изкристализирането й на повърхността след бягството от подсъзнателното. Въздухът е наситен с Истина за нас, за света, за същността, а ние сме слепи и изгубени в кристален лабиринт с прозрачни стени. Само трябва да разберем, че те не крият нищо от нас, спира ни само собствената ни слепота, предизвикана от първичния страх. Завладаени от него не смеем да напуснем каменните си пещери, защото обещанията за пухени легла са ефимерни, а солидния студен под е реален и константен, както и нашите заблуди. Бягаме и живеем в периферията уплашени само от собствения си глас в голяма стая, ехото на думите си разкриващи съкровената ни същност. И ето сами поглеждаме другия и мислим, че тайната е някъде там, скрита зад клепачите му, дълбоко в черните очи, в топлината на съчувствието. Разбираме ли екстаза на съпреживяването? Изправяме се пред себе си в любовта и омразата към другите и пак вярваме, че сме сами, когато всяко наше чувство в основата си е болката или радостта на целия свят. И не разбираме, че когато пеем заедно отново сме цели, осъзнали неделимостта... А когато го забравим пак живеем за живота, а не за преживяването. И така искаме да намерим покой и цялост... Къде ги търсим? Кому е нужна купа сено, за да намери иглата, стояща под носа му?